Виждал ли си безнадеждността в очите на твой близък човек, който угасва, осъзнавайки, че няма друг вариант и че времето му е към края му? Не просто твой близък, а един от най-близките? Еталонът в морал, ценности, грижа, етика и любов. Човекът, който те е отгледал. Човекът, по чийто пример си учил да си адекватно човешко същество и когато правиш нещо, да го правиш като хората. Става въпрос за моята баба.
Хоспитализираха я понеделник (2026-02-09). Сега е 2 часа след полунощ на 13-ти петък. Пиша това, защото вече съм без сили, без надежда и с много и странни мисли. Писането помагало.
Не е нещо сериозно в момента. За сега. От събота имаше проблеми с кръвното налягане. 180 на 110. Измервах с две машини и ръчно. Много пъти. В момента е добре, слава на Бога. От тогава съм в моя роден град. Понеделник вечерта се върнах да си взема нещата за работа и вторник пак дойдох тук. Минавам няколко пъти през болницата, за да я видя. Да я гушна и да я успокоя как всичко ще е наред.
Болничните коридори миришат на дезинфектант и тишина. Светлините никога не изгасват напълно. Нощите са най-тежки - тогава шумовете намаляват, а мислите стават оглушителни.
Не ми харесва да я гледам в това положение. Но трябва да съм до нея - единственият от рода ѝ, който е решил да остане в България, макар и в друг град. Ако не беше нея, едва ли бях останал тук.
Гледам я и се опитвам да разпозная онази жена, която винаги беше най-силният човек в тълпата. Жената, която не се огъваше пред трудности, жената която винаги намираше решение за всичко. От счупена играчка до счупено сърце. Сега ръцете ѝ са по-тънки, походката - по-неуверена, кожата - по-прозрачна, а очите... очите носят нещо, което никога не съм виждал в тях.
Безнадеждност.
Страх.
Скука.
И непукизъм донякъде. Омръзнало ѝ е. Сякаш иска да се предава, но се държи за нас - за мен, за моите, за останалите ѝ деца и внуци, които евентуално ще дойдат за седмица и тази година. Може би се сеща за дядо, когато беше в хоспис или как са били заедно преди много време. В младините си.
Но може би не си спомня нещо. Знае, че не помни всички детайли в целия им блясък. Може би това я тормози. Може би това прихранва безнадежността ѝ - как тя угасва заедно с всичките си спомени.
Опитвам се да ѝ говоря нормално. Да ѝ разказвам ежедневни неща, сякаш утре ще се прибере и пак ще ми каже, че съм отслабнал или че не се обличам достатъчно дебело. Усмихвам се насила, защото не искам последното, което ще види в мен, да е отчаяние. А вътре в мен бушува буря.
Странното е, че в такива моменти човек започва да си прави равносметка.
Всички пъти, когато си бързал и не си останал още малко на масата. Всички дребни спорове, които сега изглеждат абсурдно малки. И разбираш колко огромно място заема един човек в живота ти, чак когато започнеш да си представяш света без него.
Понеделник, след като я настаних в болницата, се върнах в къщата ѝ, за да взема някои неща, които бяхме забравили. Къщата беше пуста, студена, тъмна.
Петък е, 13-ти е. Преди малко го забелязах. Никога не съм вярвал в суеверия, но тази дата звучи като някаква гадна шега. А всъщност истината е, че няма значение какъв е денят. Болката не се интересува от календара. Нито от сезоните, нито от каквото и да е. В такива моменти донякъде разбирам и съчуствам на алкохолиците, които ги наричам "провали".
Пиша, защото ако спра, ще започна да мисля твърде много. За това какво означава да си готов да пуснеш някого. За това дали изобщо си готов. За това как любовта понякога означава да приемеш, че не можеш да спасиш човека, който винаги е спасявал теб.
Но въпреки всичко, колкото и странно да звучи, има и нещо друго.
Има благодарност.
За всяка сутрин, в която съм я чула по телефона като тръгвам за работа. За всяка история, която е разказвала. За всяка ценност, която ми е оставила като невидимо наследство. Ако тя си тръгне, тези неща няма да си тръгнат. Те са в мен. В начина, по който говоря. В начина, по който обичам. В начина, по който се опитвам да бъда човек.
Mолитвата ми е проста: още малко време. Още малко разговори. Още няколко "обличай се по-дебело". Още малко "добро утро, как си" и "пази се". Още малко "опитвам се", когато тя ми каже да се пазя.
А ако това не стане - сили. За нея. За мен. За всички ни.
Никога няма да забравя, когато като бях на 18-19 годишна възраст, прибрах се от дискотека и ме болеше гърлото и в последствие развих гнойна ангина. Не исках да се прибера при моите поради разни обстоятелства. Обадих се на баба. Тя ми подготви легло на втория етаж на къщата, все едно бях в безкрайнозвезден хотел. По съвършен начин.
Може би затова пиша - за да запазя частица от нея тук, между думите. За да не позволявам на безнадеждността да бъде последната глава. Защото тя ме е учила, че дори в най-тежките моменти човек трябва да остане достоен. Да остане човек.
А аз се опитвам. За нея. Държа се. Трябва да се държа.