Когато вратата се отвори, недей да стоиш.
Влез.
От другата страна не те чака случайността или хаосът, а онова, което цял живот си се опитвал да си припомниш - кой си бил още преди страхът да започне да говори и да действа вместо теб.
Аз и смъртта седим на брега и играем шах, сякаш сме герои в стар филм, от онези черно-белите, чийто край и двамата вече знаем.
Казвам ѝ:
"Докато имам воля, ще се боря с теб. Дори и да изглежда безнадеждно."
Тя поставя студената си ръка върху рамото ми и отвръща:
"Дете, това, което наричаш живот, понякога е просто треска. Ще премине. И когато премине, ще разбереш защо е трябвало да боли."
Приеми това изпитание точно заради това.
Но не като наказание, а доказателство, че си човек.
В теб има достатъчно чест, за да не избягаш. Достатъчно сила, за да понесеш тежестта. Достатъчно разум, за да разбереш, че съмнението не е истина - то е само глас, който проверява дали ще се подчиниш на страховете си.
Ти си човек.
И това е красивото.
Ти си смях в нечии уши и храна за уморени корени. Ти си воин, когато трябва да защитаваш и лечител, когато трябва да останеш до ранения.
Но не се заблуждавай - ти си и слуга на онова, което обичаш.
Роб на отговорността си.
Пазител на поколението си.